"Сирените от Титан" - цитати

 

Представете си за миг, че татко ви е най-умният мъж, който някога е живял на Земята, че знае всичко, което може да се научи, че е съвсем прав във всичко и че може да докаже, че е прав във всичко. А сега си представете, че някое друго малко дете, на друг хубав свят, отдалечен на милион светлинни години от нас, също има татко, който е най-умният мъж, живял някога на онзи хубав, толкова далечен свят. И той е също толкова умен и също толкова прав, колкото и вашият татко. И двамата татковци са умни, и двамата татковци са прави.

Само че, ако се срещнат, между тях ще започне ужасен спор, защото няма да се съгласят един с друг по никой въпрос. Вие можете да кажете, че вашият татко е прав, а таткото на другото дете греши, само че Вселената е толкова огромно нещо! Има място за много хора, които да са прави по даден въпрос и въпреки това да не постигат съгласие помежду си.

Причината и двамата татковци да са прави и въпреки това да се карат е, че съществуват толкова много различни начини да си прав. Все пак във Вселената има места, където всеки татко в крайна сметка може да схване за какво е говорил другият татко. Това са местата, където всички различни видове истина се напасват толкова хубаво, колкото частите в слънчевия часовник на татко ви. Тези места наричаме хроно-синкластични инфундибулуми.

* * *

Корабът му, а също и цялата военна машина на Марс получаваха енергия благодарение на едно явление, известно като УВДБ, или „универсална воля да бъдеш“. УВДБ е това, което създава вселени от нищото, което кара нищото непрекъснато да желае да бъде нещо.

Много земляни са щастливи, че на планетата им няма УВДБ.
Едно популярно стихче гласи:
Намери Уили У, Ве, Де, Бе,
добави дъвка, олеле!
Но космическите ни игри
не струват и по пет пари –
горкичкият Уили се сдоби

с шест Млечни пътя, о, уви.

 

* * *

Намерението на Румфорд беше Марс да загуби войната - да я загуби глупаво и ужасяващо. Като човек, виждащ в бъдещето, той знаеше, че това ще се случи и бе удовлетворен.

Желаеше да промени света към по-добро, използвайки великото и незабравимо самоубийство на Марс.

Както сам той пише в „Джобна история на Марс“: „Всеки човек, който иска да направи света по-добър, трябва да разбира от шоубизнес, да притежава неподправено желание да пролива чужда кръв, а също и убедителна нова религия, която да разпространи през краткия период на разкаяние и ужас, който обикновено следва кръвопролитията.

Всички провали в управлението тук, на Земята, са били резултат от липсата на поне едно от горните три качества у съответния лидер.

Да сложим край на тези издънки във властта, при които за нищо и никакво загиват милиони! – пише Румфорд. – Нека най-накрая видим как малцина, величествено ръководени, умират за нещо голямо“.

* * *

Името на тази нова религия е „Църква на безкрайно безразличния Бог“.

Флагът на тази църква ще е м синьо и златно. Ето думите, които ще бъдат написани на него със златни букви върху син фон: „Погрижете се за хората и всемогъщият Бог ще се погрижи за себе си“.

Двете главни учения на тази религия са следните: „Обикновеният човечец не може да направи нищо, за да се хареса на всемогъщия Бог“ и „Късметът не е ръката Божия“.

* * *

Всички носеха по някаква пречка. Повечето бяха типични – тежести за прозорци, торби с олово, стари скари за фурна. Тяхното предназначение беше да неутрализират физическите предимства. Но сред енориашите на Редуайн имаше и няколко истински вярващи, които бяха избрали по-сериозни и по-

красноречиви пречки.

Един мургав младеж, чийто жизнен, хищен сексапил не би могъл да се скрие с лоши дрехи, се бе лишил от предимството си, вземайки за съпруга жена, на която ѝ призлява от секса.

Жената на мургавия младеж, която можеше да се гордее с научната си степен, бе премахнала предимството си, омъжвайки се за човек, който не четеше нищо друго освен комикси.

 * * *

Ние, от Църквата на Безкрайно безразличния Бог, я заклеймяваме за това, че в живота си е отказвала да изложи на риск въображаемата си чистота, също както заклеймяваме Малахия Констант, че през цялото време се е валял в помия.

* * *

Жителите на Земята през цялото време се държаха така, сякаш на небето има голямо око, прегладняло за забавления.

Това око беше жадно за голям театър. Беше му безразлично дали театърът на Земята е комедия, трагедия, фарс, сатира, атлетика или водевил. То искаше просто да наблюдава голямо представление и беше очевидно, че земните същества смятаха това изискване за също толкова непреодолимо, колкото и гравитацията.

Изискването на окото беше толкова властно, че хората почти не се занимаваха с друго, освен да играят пред него — ден и нощ, дори в сънищата си.

Голямото око беше единствената публика, от която земните жители се интересуваха. Изпълненията с най-много фантазия, които Сало бе наблюдавал, обикновено бяха на земяни, останали ужасно самотни. Те обикновено си мислеха, че голямото око наистина е единствената им публика.

* * *

- Аз не умирам – каза Румфорд. – Просто се сбогувам със Слънчевата система. Но дори и това не правя. По великия, безвременен, хроно-синкластично инфундибулумирания начин да гледаме на нещата, аз винаги ще съм тук. Ще бъда навсякъде, където съм бил.

Той простена. Стонът му беше тих... И толкова тъжен!

* * *

Рано или късно, Хроно вярваше в това, магическите сили на Вселената щяха да дойдат и отново да сглобят всичко, както си е било.

Винаги го правеха.

* * *

- Партньорката ми умря днес – каза Констант.

- Съжалявам. Бих попитал: „Мога ли да направя нещо за теб“, но някога Скип ми каза, че това е най-омразният и глупав въпрос, който може да се зададе.

 * * *

-И сега ще отидем в... в рая? – попита Констант. – Аз... ще отида в рая?

-Не ме питай защо, приятелю – отвърна Стони, - но там горе има някой, който те харесва.