"Ние според мансардата" на Иван Ланджев
Искам
да кажа, че всичко е наред - нека вината
бъде
наша квартира.
Стихосбирката Ние според мансардата е
публикувана през 2014г. от издателство Жанет 45 с редактор Иван
Теофилов. Корица – Люба Халева.
Дали съществува формула, която да улеснява
писането за поезия? Формула, която предпазва от сантименталните нюанси и
дразнещата патетика? Вероятно различните школи предлагат и различни варианти за
работа с художествен текст и тези опасни завои могат лесно да бъдат избегнати.
В гимназията ни учеха да пишем подобни
текстове, лишени от емоция и лично отношение, пълни със заучени от сборници
фрази. И сега когато пиша рецензия за блога и съм напълно свободна да не
следвам подобни инструкции, отново неуверено натискам клавишите на клавиатурата
и обмислям дълго края на изречението си.
Това, което ме привлече към поезията на Иван
Ланджев е спокойната самоирония, през която неговия лирически герой съпреживява
света:
[…]
Тук
иронията пъпли в
най-безвкусни
цветове.
Отвсякъде.
Когато
се наситя да я гледам,
не би
ми хрумнало да я целувам.
Отдавна
ще съм си отишъл.
( Из стихотворението „ Анахронизъм“,
част от стихосбирката“ По вина на Боби Фишер“-2010г.)
Самоирония, която ме кара да се усмихвам
тъжно и да чувствам още по-осезаемо меланхолията на деня.
Ние според мансардата
е разделена на три части: Скосявания, Интериорни решения и Сводове.
Подредбата на стихотворенията е наистина забележителна, текстовете са така
разпределени по страници, че аз като читател да не мога да си представя друго
оформление на книгата. Всичко е на мястото си, няма излишни текстове. А
финалното стихотворение *** Нека не отричаме ми доказа, че искам отново
и отново да се връщам към книгата, защото в този свят на тънка ирония и тиха
меланхолия ми е изключително уютно.
Когато си заобичал някоя стихосбирка е трудно
да избереш само няколко важни поеми. Аз реших да си запиша на един лист
заглавията на стихотворенията, които са ме развълнували особено и да ги
коментирам, но избрах 2/3 от тях и сега може би ще ми се наложи да напиша един
по-обемен труд върху Ние според мансардата.
Сами разбирате, че не мога да препиша цялата
книга в този материал. Затова ще цитирам конкретни стихотворения и ще ги
коментирам съвсем некомпетентно, но с надеждата, че ще събудя вашето
любопитство и вие ще потърсите стихосбирката.
Ще започна с първа и трета строфа от стихотворението Протагонист:
Обратите
са винаги едни и същи,
зрителите
пак не ги очакват.
Синът
се оказва син на баща си
за
всеобща изненада в четвъртък.
[…]
Тук
следва близък план и няколко възможности:
1) Тя скъсва снимката (решително)
2)
сълза се стича върху снимката (замислено)
3) Тя
хвърля снимката в камината (и толкова).
Иронията е изпълнена с критика, но това не е
познатото ни и натрапчиво размахване на пръст, а някак забравеното откровено
презрение.
Реалността предизвиква презрение в лирическия
герой, но то е дълбоко вътрешно и лично, лишено от каквато и да е било
гръмкост. Това не е възмущението, което изразяваме в социалните мрежи, а после
ни олеква. Това е едно състояние, при което действителността такава каквато е,
изглежда подправена, но е невъзможно да бъде преодоляна или избегната:
[…]
Тази
непосилна
бледа
точност
и
цялото
това
възпитание:
дори и
дилърът на ъгъла
ми
казва „Добър вечер“.
Когато говорим за поезия, винаги стигаме до
този крайъгълен камък- любовните стихотворения, но в случая самия Иван
Ланджев твърди: В тоя смисъл всяко стихотворение на света е любовно, защото
любовта е причина, дори когато не е тема.
Аз не бих си позволила да класифицирам като
любовно което и да е от тези две стихотворения. За мен те носят идеята за онази
силна болка, след която ни остава единствено да се усмихнем.
Из „Недоразумението“
[…]
За
онова, което стана, сигурно си има име.
Някой
тънък познавач на всичко би го изразил:
Как
„нещо се е счупило“, как неочаквано
с теб
сме „заговорили на различни езици“.
А не
сме. По-просто е.
Езикът
си говори с мен
през
цялото това тъй ценно време.
И
знаеш ли, не сме те споменавали.
На
закуска ( Scherzo No.2)
И ще
те помня, докато съм жив, любима-
Не
заради Пон дез Ар, кафето, филма.
И не
заради двама ни,
а ще те помня винаги,
понеже
съм злопаметен от малък.
Според мен поезията на Иван Ланджев е поезия
на тишината. Затова и на толкова пъти в материалa наблягам на липсата на
патетичност, на меланхолията. Затова и може би съм толкова запленена от тази стихосбирка.
Вярвам, че нерядко в тишината можем да чуем истината.
Из „
Noir”
[…]
Представи
си го спряло
на
твоя етаж: пренебрегнало цялата
пролет,
То чака единствено теб.
Заключи
ли два пъти?
Няма
значение.
Угризението,
Което
Предшества Постъпката,
Идва.
През
пощенската кутия,
през
процепа, през балкона.
Ти
нямаш толкова ключове, ти
нямаш
вече посоки, нито билети
за другаде.
Угризението
е наясно,
че ти
го изпитваш. Ето го,
седнало
в просторния хол
на
апартамента ти. Толкова.
Въздухът
спира да излиза
от
ноздрите. То вече е до теб,
твърде
близо. Надвесва се над
твоя
рохкав череп на поет,
отваря
бавно уста и те пита:
имаш
ли една цигара?
В наши дни, когато всеки втори е поет е
трудно да попаднем на нещо истинско, талантливо, на поети със свой собствен
почерк. А потребността от поезия и желанието за четене на съвременна такава
остава. Без съмнение Иван Ланджев страни от масовата литература и гради своя
тих, болезнено красив, приласкаващ свят по един убедителен начин.
Коментари
Публикуване на коментар