"Tre piani"/"Три етажа" на Нани Морети

Психоанализа и кино

С котката на Шрьодингер посрещнахме 2022-ра, дадохме си наздраве и си пожелахме една успешна нова блогърска година.

На 9-и януари се отправихме към Дома на киното в София, за да отразим първата си градска история за 2022-ра. Преди прожекцията, като едни типични инфлуенсъри, се отбихме в Мекица и Кафе на Графа, за да хапнем поръсени с пудра захар бухтички и да заснемем няколко сторита, с които да обявим пред аудиторията, че сме оцелели след новогодишния махмурлук и сме в настроение за въглехидрати. Събитието, което бяхме избрали, се казваше Психоанализа и кино. Като идеята на събитието беше след филма всеки от публиката да има възможност да сподели впечатленията си от видяното.

Първо за филма или първо за дискусията? Ще карам подред и ще започна с кратък коментар на филма Три етажа на Нани Морети, който е базиран на книгата Три етажа от израелския автор Ешкол Нево. Като италианският режисьор променя мястото на действието на Рим и сменя имената на персонажите.

Обичате ли европейско кино? Ако отговорът е да, то има вероятност и филмът да ви хареса. Ако ли не, то в никакъв случай не препоръчвам да започнете приключението си в европейското кино с него.

Три етажа е филм за премълчаната болка, за неспособността ни да се свързваме емоционално с други хора и вечно съпътстващата ни самота, от която няма избавление.

В малка кооперация в Рим живеят три семейства, които не устояват на сполетяващите ги трагедии и се разпадат. Лучо и Сара прекратяват брака си, защото нещо в отношенията им се е счупило и те не съумяват да намерят необходимата частица, за да го поправят. Съдиите Виторио и Дора зачеркват сина си от живота си и също не успяват да се справят с празнотата, която настъпва в дома им. Моника страда от силна следродилна депресия, но вечно пътуващият ѝ съпруг е глух за страховете ѝ. Идва ден, когато тя просто не се прибира вкъщи и го изоставя с двете им деца.

Филмът има едно ясно послание: Да, животът е изпълнен с болка, но тя може да бъде преодоляна и отново да се чувстваме обичани и в хармония със себе си. И това личи от финалната сцена, когато героите излизат от кооперацията, за да се насладят на настъпилата фиеста пред дома им. Хиляди двойки са се впуснали в ритъма на тангото. И тази сцена сякаш пита нас зрителите: Дали може да се живее с такава лекота, каквато навява тангото? Може, разбира се, но да живееш значи да обичаш, да грешиш, да се разочароваш, да се научиш да прощаваш.

Какъв хубав финал стана! Да пиша ли и за дискусията? Приятели, няма правила за поведение при участие в подобни дискусии. Може би, само едно единствено. Бъдете адекватни, не се правете на интересни и изключително оригинални и една дискусия би протекла много по-лесно и дори вдъхновяващо за участващите в нея.

Участничка: Какво им става на жените в 21-ви век? То не е предродилна депресия, то не е следродилна депресия. Само мрънкане и лиготии. Еди-кои си раждат по не знам си колко деца, жените в Европа не спряха да циврят и мрънкат излишно.

Водещ: Знаете ли за блога на котарака Румен?

Участничка: Починалият ми брат се казва Румен, но кажете…