"Идва събота" на Лусия Бърлин
Идва събота на Лусия Бърлин
Издателство: Кръг
Превод от английски: Василена Мирчева
Корица: Албена Лимони
Вървях си по старозагорските улици, когато по
навик погледът ми се спря на витрината на Хеликон. Вниманието ми бе привлечено
от сборника с разкази на Лусия Бърлин - Идва събота. Пастелните цветове
на корицата създадоха в мен очакването за разкази, които разкриват красивото в
живота – малки момиченца, които опознават света; девойки, които се разделят с
бавачките си; млади жени, които за първи път познават любовта. Въобще купих
книгата с много ясно изградена представа в какво ми предстои да се потопя.
Първите си разкази прочетох във влака. Беше
слънчево, но отвън полъхваше приятно. Чувах шума на железницата и си казах, че
няма по-романтична атмосфера за един читател. Още след разказа Д-р Х.А.
Мойнихам вдигнах изненадано поглед от книгата. Дори сега, когато пиша тези
редове, споменаването на този разказ извиква у мен картината на малкото
момиченце, което изважда всички зъби на дядо си в прашния му и мръсен кабинет.
Разбрах, че съм била измамена и съм се сдобила с една много по- различна
книга от тази, която въображението ми си беше съчинило. Също така разбрах, че
дълго време ще се връщам в света на Лусия Бърлин, защото колкото и да е
натуралистичен, пропит с болка и отчаяние, той е майсторски изграден.
Мъжете и жените са различни и възприемат
света различно. Една истина, която упорито се опитваме да избегнем, а не бива,
защото всяко различие е ценно. В прозата на Лусия Бърлин се откроява образът на
жената, която е готова да вкуси от всичко в живота. Жената, която няма да
позволи да бъде прекършена от болката. И не говорим за жената-борец, която се
стреми към лидерски позиции в патриархално устроения свят, съвсем не. На фокус
е жената, която ще се отдаде на моментната болка, ще страда неописуемо, но постепенно
ще се опомни. Животът трябва да… се живее. Както споменах по-горе разказите на
Лусия Бърлин са пропити с мъка, но нейните герои не престават да се опитват да
живеят, дори и грешно, дори и нелогично. Затова и смятам, че разказите ѝ
ни вкарват в едно умопомрачително настроение, но също така и ни разкриват една
жизнена сила, която трансформира болката в желание за живот, за още болка.
Отношенията между жени не подлежат на никаква
логика. Ето, аз двайсет години съществувам в женския свят и все още не мога да
кажа, че се справям добре. Все още има неща, които ме удивляват и които не
разбирам. Това е цитат от разказа ѝ Наръчник за чистачки. Показателен за
това колко сложни, но интересни за изследване са отношенията в света на жените:
(Чистачките: Покажи им, че си усърдна.
Първият ден размести всички мебели… премести ги с двайсетина сантиметра или ги
насочи в грешна посока…)
Когато правиш всичко грешно, не само ги
убеждаваш, че си старателна, но им даваш шанс да те наставляват и да са ти
„шефки“. Повечето американки стават несигурни, когато имат прислуга.
В много от разказите сексът присъства като
един непринуден акт, като едно естествено продължение на разговора или като
друга форма на разговор. Без излишна страст, а като реализиран копнеж за
близост. Това е цитат от разказа ѝ Лупини, където
нейната героиня Мария се среща в Тексас с Диксън, мъжа, чиято книга е превела:
Изкъпана, уморена, тя лежеше сред меките
цветове, които се замъглиха, когато дъждът започна, а вятърът заобръща листата
на дърветата. Дъждовен ромон върху ламаринен покрив. Точно когато се унасяше,
Диксън дойде и легна до нея, лежа така, докато тя се събуди, и правиха любов,
просто и естествено.
Нощем, когато се прибираше, правехме любов.
Цялата ярост и тъга, и нежност между нас наелектризираше телата ни. Нищо от
това не изговорихме на глас.
Из Доскоро
Може би единственото сексуално преживяване
описано като акт, изпълнен с чувства и страст е това от Нека видя усмивката
ти. Един от по-дългите разкази в книгата, който проследява развръзката в
отношенията между Карлота (жена на средна възраст, алкохоличка, току що
загубила работата си като учителка) и Джес (най-добрият приятел на големия ѝ
син, алкохолизиран млад китарист). Вероятно повдигате вежди въпросително, но
повярвайте ми, това е разказ за нежност, любов и споделяне:
Той пристъпи зад мен, обърна ме срещу
печката. Хвана ме, свали и бикините ми, влезе в мен и свърши. Прекарахме цялата
сутрин на кухненския под. Отис Рединг и Джими Хендрикс. „Когато един мъж обича
една жена“. Джес направи един от любимите ми сандвичи. Пилешко върху „Уондър
Бред“ с майонеза. Без сол. Това е ужасен сандвич. Краката ми трепериха от
любенето, лицето ме болеше от усмивки.
Образите, идеите, темите в света на Лусия
Бърлин са неизчерпаеми. Толкова е необхватен света ѝ, че признавам, трудно ми е
да напиша заключение на ревюто. Ще оставя думите на литературния критик Антония
Апостолова, защото е формулирала по един изящен начин онова, което аз не мога
да изразя с думи:
Прозата на Лусия Бърлин не утешава, не дава
уют и светлина, не повдига духа ви, не подслажда и не украсява реалността. Но
нейният дрезгав, гърлен глас (глас, който излиза и при понасяне на насилие, и
при правене на любов) и онова което той ни казва определено си струват болката.
Пълната ѝ рецензия може да прочетете тук.
И все пак ще направя опит за финални думи
като ви пожелая да срещнете поне веднъж в живота си Мелина.
Коментари
Публикуване на коментар