Мелина

Мелина

През вечерите в Албъкърки съпругът ми Рекс ходеше в университета на лекции или в скулптурното си ателие. Аз извеждах Бен, който беше бебе, в количката на дълга разходка. На хълма, на покритата с листа от брястовете улица беше къщата на Клайд Тингли. Винаги минавахме покрай къщата. Клайд Тингли беше милионер, който раздал всичките си пари на детски болници из страната. Минавахме покрай къщата, защото не само по Коледа, ами и по всяко време, там имаше запалени коледни лампички и те светеха по цялата улица и дърветата. Запалваше ги на свечеряване, когато минавахме покрай къщата му. Понякога и той беше на верандата в инвалидната си количка, мършав старец, който подвикваше „Привет“ или „ Прекрасна вечер, а?“, когато минавахме. Една вечер обаче викна „Спри!“ Спри! Нещо не е наред краката на детето. Трябва да се прегледа!“.

Погледнах към краката на Бен, които си бяха съвсем наред.

–   О, не, просто е твърде голям вече за количката. Държи ги така, за да не се влачат по земята.

Бен беше много умен. Той още даже не можеше да ходи, но разбра. Пусна си крачетата на земята, като искаше да покаже на мъжа, че всичко е наред.

–   Майките никога не признават, че има проблем. Трябва да го заведеш на доктор да го види.

Точно в този момент един мъж, облечен целият в черно, мина покрай нас. Тогава рядко се виждаха хора по това време навън, тъй че беше изненада. Той клекна на тротоара и взе крачетата на Бен в ръце. От врата му висеше каишка за саксофон и Бен се заигра с нея.

–   Не сър, нищо му няма на крачетата на детето сър.
–   Е, радвам се, че е така- рече Клайд Тингли.
–   Благодаря все пак- казах аз.

 

Постояхме и си поговорихме с мъжа, после той ни изпрати до вкъщи. Това се случи през 1956-а. Беше първият битник, когото виждах. Не бях виждала друг като него в Албъкърки. Евреин с бруклински акцент. Дълга коса и брада, черни очила. Изобщо не изглеждаше заплашително. Бен веднага го хареса. Казваше се Бо. Беше поет и музикант, свиреше на саксофон. Така разбрах защо на врата му има каишка за саксофон.

Веднага се сприятелихме. Той се заигра с бебето, докато аз правех студен чай. След като сложих Бен да си легне, отидохме на верандата да си говорим, докато Рекс се прибра. Двамата мъже бяха учтиви един с друг, но не си допаднаха, веднага го усетих. На Рекс му предстоеше дипломиране. По онова време бяхме много бедни, но Рекс изглеждаше някак по-възрастен и влиятелен. Някак обещаващ, може би и леко самонадеян. Бо винаги се държеше така, сякаш не му пука особено за нищо, което всъщност не беше така. След като си тръгна, Рекс ми каза, че не му харесва да влача разни отрепки от улицата.

Бо беше минал на стоп целия път от дома си до Ню Йорк… Голямата ябълка… след шест месеца в Сан Франциско. Бил отседнал при приятели, но те работели по цял ден и той идваше всеки ден да ни вижда с Бен, и през четирите дни, в които беше тук.

Бо наистина имаше нужда да говори. За мен беше прекрасно да слушам някого да говори, извън няколкото думи, които казваше Бен, тъй че се радвах много на срещите ни. При това той говореше за чувства. Влюбил се. Знаех, че Рекс ме обича, бяхме щастливи, беше ни хубаво заедно, но той не беше лудо влюбен в мен по начина, по който Бо беше влюбен в Мелина.

В Сан Франциско Бо продавал сандвичи. Имал количка за хотдог, безалкохолни, кафе и сандвичи. Развозвал я нагоре-надолу по грамадните офис сгради. Един ден бутал количката в голям застрахователен офис и я видял. Мелина. Тя сортирала разни документи, но всъщност гледала през прозореца със замечтана усмивка на лице. Имала дълга, боядисана руса коса и носела черна рокля. Била много тъничка и стройна. Но го поразила кожата ѝ. Сякаш не била човек, а създание, направено от бяла коприна, от млечно стъкло.

Бо не съзнавал какво му се случва. Той оставил количката и клиентите си и минал през малката врата, отивайки при нея. Казал ѝ, че я обича. „Желая те, казал ѝ. Ще взема ключа за тоалетните. Хайде. Най-много пет минути да те няма.“ Мелина по погледнала и казала, че ще бъде там.

Тогава бях много млада и това беше най-романтичното нещо, което бях чувала.

Мелина била женена и имала дете, момиченце на годинка, на възрастта на Бен. Съпругът ѝ бил тромпетист. Бил на турне за два месеца, Бо научил това от Мелина. Имали страстна афера, но когато мъжът ѝ се прибрал, тя казала на Бо: „Време е да хващаш пътя.“ И той го направил.

Бо каза, че правел всичко, което тя каже, че е омагьосала него, мъжа си и всеки друг мъж, когото познавало. Нямало как да я ревнуваш, понеже ти ти се струвал съвсем естествено всеки друг мъж да е влюбен в нея.

Например… Даже бебето не било от мъжа ѝ. За известно време живеели в Ел Пасо. Мелина работела в „Пигли Уигли“, пакетирала месо и пилета в пликове. Зад стъклената витрина и със смешна хартиена шапчица на главата. Но въпреки това мексиканският бикоборец, който бил дошъл да си купи стекове, я видял. Ударил по тезгяха и звъннал с камбанката, настоявайки пред касапина да види жената, която опакова. Накарал я да напусне работа. „Ето така ти действа тя, каза Бо. Трябва да си с нея, и то веднага.“

След няколко месеца Мелина разбрала, че е бременна. Зарадвала се много и съобщила на съпруга си. Той побеснял. „Няма как да си бременна, рекъл ѝ, аз съм с вазектомия.“ „Какво?“ Мелина се възмутила. „ Оженил си се за мен, без да ми кажеш?“ И го изритала от къщата и сменила ключалките. Той ѝ пращал цветя, пишел ѝ страстни писма. Устроил си лагер и стоял пред вратата ѝ, докато накрая не му простила за онова, което направил.

Тя шиела всичките им дрехи. Била покрила стаите с платове. По пода имало матраци и възглавници и можело да лазиш като бебе и да влизаш от палатка в палатка. Денем и нощем греели свещи и човек губил представа за времето.

Бо ми разказа всичко за Мелина. За детството ѝ в приемни домове, как избягала на тринайсет. Била Б-момиче в някакъв бар ( не знаеш какво точно е това) и съпругът ѝ я спасил от наистина много неприятна ситуация. Тя е корава, разправяше Бо, може да говори гадости. Но очите ѝ, докосванията ѝ, те са като на ангелско дете. Тя е ангелът, който влезе в живота ми и го разруши завинаги… Ставаше драматичен, когато говореше за нея, дори плачеше понякога, но на мен ми харесваше да слушам за нея, искаше ми се да съм като нея. Жива, тайнствена, красива.

Тъгувах, когато Бо си тръгна. Той също беше като ангел в живота ми. Когато си отиде, осъзнах колко малко Рекс говори с мен или Бен. Чувствах се толкова самотна, дори мислех да превърна стаите ни в палатки.

 

Няколко години по- късно вече бях женена за друг мъж, джаз пианист на име Дейвид. Беше добър човек, но също беше мълчалив. Не знам защо се жених за такива затворени типове, когато нещото, което най-много обичах беше да говоря. Но пък имахме доста приятели. Музиканти, които идваха в града и оставаха с нас, и докато мъжете свиреха, ние, жените, готвехме и си говорихме, и лежахме на тревата, занимавайки се с децата.

На Дейвид все едно му вадех зъб, когато го карах да ми разкаже какъв е бил като дете, каква е била първата му приятелка, каквото и да е. Знаех, че е живял с жена, красива художничка, пет години, но той не искаше да говори за нея. „Хей, казвах му, аз ти разказах целия си живот, разкажи ми и ти нещо за себе си, разкажи ми кога се влюби за първи път…“ Той се засмя, но после наистина ми разказа. Това е лесно, рече.

Била жената, която живеела с най-добрия му приятел, басист на име Ърни Джоунс. Живеели в Саут Вали, до напоителния канал. Веднъж той отишъл да се види с Ърни и понеже го нямало у тях, потърсил го при канала.

Тя се печала на слънце, гола и бяла в зелената трева. Вместо очила на очите си имала онези кръгли хартиени дантелки, които се слагат под купичките за мелби.

–   И? Това ли е? – смушках го аз.
–   Ами да. Това е. Влюбих се.
–   Ама тя каква беше.
–   Тя беше като никоя друга на света. Веднъж с Ърни лежахме край канала, говорихме си, пушихме трева. Бяхме доста омърлушени, понеже и двамата бяхме останали без работа. Тя ни издържаше и двамата, работеше като сервитьорка. Един ден беше работила на някакъв следобеден прием и беше взела с нея всичките цветя, цялата цветна украса. „Какво направи с нея обаче-започна да ги пуска в канала. Та седим си ние с Ърни, оклюмали на насипа, зазяпани в мръсната вода, и по едно време милиони цветя плуват пред нас.“ Беше взела и храна, и вино, даже и сребърни прибори и покривки и разстла всичко на тревата.
–   Е, ти правил ли си любов с нея?
–   Не. Никога, дори не съм говорил с нея насаме. Просто я помня- там в тревата.
–   Хм – промърморих аз, доволна от цялата тази информация и от особено сантименталното изражение на лицето му. Обичах романтика във всичките ѝ форми.

 

Преместихме се в Санта Фе, където Дейвид свиреше на пиано в „Клод“. Много добри музиканти минаваха през града в онези години и свиреха с триото на Дейвид някоя и друга вечер. Веднъж дойде един истински добър тромпетист- Пако Дюран. Дейвид обичаше да свири с него и ме попита дали имам нещо против Пако, жена му и детето им да ни погостуват за около седмица. Разбира се, казах, ще е хубаво.

Беше хубаво. Пако свиреше страхотно. С Дейвид свиреха заедно по цяла нощ в клуба и по цял ден вкъщи. Жената на Пако, Мелина, беше екзотична и забавна. Те говореха и се държаха като джаз музиканти от Лос Анджелис. Викаха на къщата ни „мястото“ и казваха „скиваш ли?“ и „бегай“. Момиченцето им и Бен си паснаха чудесно, но бяха на такава възраст, че се завираха навсякъде. Опитвахме се да ги сложим в кошарката, но на никого от двамата не му харесваше. На Мелина ѝ хрумна, че трябва да ги оставим да правят каквото си искат, а ние с нея да влезнем на спокойствие в кошарката с кафето и пепелника. И ето ни на, седнали вътре, докато децата вадеха книги от рафтовете. Тя ми разказваше за Лос Анджелис сякаш беше друга планета. Докато я слушах и не просто я гледах, а се реех в неземната ѝ красота, осъзнавах, че това е Мелина, възлюбената на Бо.

По някаква причина нищо не можех да кажа за това. Нямаше как да възкликна: „Хей, ти си толкова красива и странна, няма как да не си любимата на Бо!“. Но си мислех за него, той ми липсваше, надявах се да е добре.

Една вечер двете готвехме вечеря, а мъжете се прибраха от работа. Изкъпахме децата и излязохме на задната веранда, пушехме, пиехме кафе и си говорихме за обувки. Говорихме си за важните обувки в нашия живот. Първите мокасини, първите токчета. Сребърните платформи. Ботушите, които бяхме носили. Идеалните токчета. Ръчно правените сандали. Мексикански сандали. Токчета убиец. Докато говорихме, босите ни крака се вееха в зелената влажна трева на двора. Нейните нокти бяха лакирани в черно.

Тя ме попита коя зодия съм. Обикновено това ме дразни, но ѝ казах да ми разкаже всичко, което знае за моя Скорпион, и повярвах на всяка нейна дума. Казах ѝ, че знам това-онова за гледането на ръка и погледнах ръцете ѝ. Беше много тъмно, тъй че взех керосиновата лампа и я сложих на стълбите между двете ни. Взех двете  ѝ бели ръце на светлината на лампата и луната и си спомних онова, което Бо ми беше казал за кожата ѝ. Беше като да държиш хладен кристал, сребро.

Знаех наизуст книгата на Кайро за гледането на ръка. Бях гледала на стотици длани. Казвам ви го, за да знаете, че ѝ говорих нещата, които виждах, гледайки линиите и издатините по дланта ѝ. Но най вече ѝ казвах всичко онова, което Бо ми беше разказал за нея.

Срам ме е, че го направих. Ревнувах от нея. Тя беше ослепителна. Даже не правеше нищо специално, просто беше ослепителна. Исках да я впечатля.

Разказах ѝ целия ѝ живот. Казах ѝ за ужасните приемни семейства и как Пако я е пазил. Говорих неща от сорта: „Виждам мъж. Хубав мъж. Опасност. Не, не ти си в опасност. Той е в опасност. Той е застрашен. Състезател в рали или може би бикоборец? „Мамка му, рече тя, никой не знае нищо за бикобореца!“

Бо ми беше казал как веднъж сложил длан на главата ѝ и казал: „Всичко ще бъде наред…“ и тя захлипала. Казах ѝ, че тя никога не плаче, не и когато е тъжна или ядосана. Но че ако някой е истински мил с нея и прости сложи ръка на главата ѝ и ѝ каже да не се тревожи, това може да я разплаче…

Няма да ви разказвам повече. Толкова се срамувам. Но ефектът беше точно този, който целях. Тя седеше там, взирайки се в белите си ръце, и шепнеше:

–   Ти си вещица. Ти си магьосница.

Изкарахме страхотна седмица. Ходихме на индиански танци и се качихме на монумента Бандолиер и в Акома пуебло. Влязохме в пещерите, където са живеели хората от Сандия. Къпахме се топлите води край Таос и ходихме на църква в Санта Нино. За две вечери дори намерихме бавачка, тъй че с Мелина да отидем в клуба. Музиката беше велика.

–   Страхотно изкарах тази седмица- казах аз, а тя се усмихна.
–   Аз винаги изкарвам страхотно- рече простичко.

 

Къщата опустя и стихна, когато те си тръгнаха. Събудих се както обикновено, когато Дейвид се прибра от работа. Мислех, че иска да му призная за гледането на ръка, но се радвам, че не го направих. Лежахме в тъмното, когато той каза:

–   Това беше тя.
–   Беше тя?
–   Мелина. Това е жената от поляната.

Лусия Бърлин
Превод от английски: Василена Мирчева